От „Не мога“ към „Ще опитам“

От „Не мога“ към „Ще опитам“ – техники за изграждане на увереност и мотивация при деца
 
Mоментите, в които детето показва или казва:
„Не мога.“
Понякога го казва още преди да е започнало задачата. Понякога се отказва след първата грешка. Понякога дори не иска да опита. И точно тук идва въпросът:
Когато едно дете казва „Не мога“, какво всъщност ни казва? Дали наистина ни казва „нямам необходимата способност“? Или понякога зад тези думи се крие нещо друго: „Страх ме е, че ще сгреша.“, „Не вярвам, че ще се справя.“, „Вече съм опитвал и не съм успял.“, „Другите могат, а аз не мога.“, „Не знам как да започна.“, „Трудно ми е и не знам как да поискам помощ.“
Именно това е основният фокус на днешната тема – как можем да помогнем на детето да премине от „Не мога“ към „Ще опитам“.
 
1. „Не мога“ – липса на способност или липса на увереност?
При децата често се натрупва история от ситуации, в които нещо им е било трудно. В определени области те могат да се нуждаят от повече време, повече подкрепа или адаптиран начин на работа. В други случаи детето може да е преживяло многократни неуспехи, сравнение с връстници или прекомерна помощ от възрастните.
Постепенно това може да доведе до едно вътрешно убеждение: „Аз не мога.“
Тук можем да направим връзка с теорията за самоефикасността на Албърт Бандура. Самоефикасността е убеждението на човека, че може успешно да изпълни определено действие или да се справи с конкретна ситуация. Това е различно от реалната способност. Едно дете може да има потенциал да изпълни дадена задача, но да не вярва, че може.
И тогава се появява един порочен кръг:
Трудна задача → „Не мога“ → отказ → липса на опит → липса на успех → още по-ниска увереност → ново „Не мога“.
Нашата задача е да прекъснем този кръг. Но не като убеждаваме детето: „Не, ти можеш всичко!“ А като му дадем възможност постепенно да преживее: „Опитах.“ След това: „Получи се.“ И накрая: „Мога.“
 
2. Увереността се изгражда чрез преживян успех
Често използваме похвала: „Браво!“, „Ти си много умен!“, „Можеш!“
Разбира се, позитивната обратна връзка е важна.
Но когато искаме да изградим реална увереност, е важно детето не просто да чува, че може, а да преживее, че може. Например вместо просто да кажем: „Браво, ти си много способен.“, можем да кажем: „Видях, че първия път ти беше трудно, но опита още веднъж и успя.“
Това е много различно послание. То показва на детето: „Успехът е свързан с моите действия и усилия.“ Точно затова малките успехи са толкова важни.
Понякога ние, възрастните, сме склонни да гледаме на малкия напредък като на нещо незначително. Но за детето първата самостоятелно изпълнена задача, първото изчакване на реда, първият опит да говори пред друг човек или първото „Ще пробвам“ може да бъде огромна крачка.
 
3. Техника  – разделяне на задачата на малки стъпки
Една от най-простите и същевременно най-ефективни техники е да разделим голямата задача на малки, достижими стъпки.
Ако кажем на детето:
„Направи цялата задача.“ то може да види пред себе си нещо огромно и непосилно.
Вместо това можем да кажем:
„Нека направим само първата част.“ След това втората. След това третата.
Например, ако детето трябва да нарисува човек, не е необходимо да очакваме от него веднага да създаде цялата рисунка. Можем да започнем с главата. След това очите. След това носа. След това устата. След това тялото. Всяка малка стъпка дава възможност за успех. И детето започва да преживява: „Аз мога.“
 
4. Техника – даване на избор
Друга важна техника е да дадем на детето възможност за избор.
Когато постоянно казваме: „Сега ще направиш това.“, „Сега ще работим.“, „Сега ще седнеш тук.“ детето може да преживява себе си като пасивен участник.
Затова можем да предложим избор между две подходящи възможности: „Искаш ли първо да рисуваме или да играем с картите?“, „Искаш ли да започнеш с тази задача или с тази?“
Тук има нещо много важно. Не питаме: „Искаш ли да работиш?“ Защото детето може съвсем логично да отговори: „Не.“ Предлагаме избор, но в рамките на ситуацията: „Кое искаш да направим първо?“ Това създава усещане за участие и контрол.
 
5. Техника – „Първо – после“
Тази техника е особено полезна при деца, които трудно започват задача или лесно губят мотивация.
Например:
Първо – пет минути работа. После – любима игра.
Или: Първо – една задача. После – избор на игра.
Може да използваме и визуална подкрепа:
ПЪРВО → задача ПОСЛЕ → любима дейност
Така детето знае какво предстои.
Това намалява несигурността и прави ситуацията по-предвидима.
 
6. Техника – похвала за усилието
Трябва да обърнем внимание на начина, по който хвалим детето.
Вместо: „Ти си много умен.“ можем да кажем: „Видях колко се постара.“
Вместо: „Ти си най-добрият.“ можем да кажем: „Този път опита още веднъж.“
Вместо: „Всичко ти е правилно.“ можем да кажем: „Успя да направиш тази част сам.“ Така насочваме вниманието към усилието, стратегията и напредъка.
 
7. Техника – промяна на отношението към грешката
За някои деца грешката е равна на провал.
А провалът е равен на: „Аз не мога.“
Затова е важно да променим значението на грешката.
Можем да кажем: „Грешката ни показва какво можем да направим по различен начин.“ Или: „Нека видим какво не се получи и да опитаме по друг начин.“
По този начин грешката престава да бъде доказателство за неспособност и се превръща в част от процеса на учене.
 
8. Техника – „Стълбичката на смелостта“
Това е техника, която може да се използва при деца със страх от неуспех, тревожност или ниска увереност.
Представяме задачата като стълбичка. На първото стъпало е нещо много лесно. На следващото – малко по-трудно. След това – още малко по-трудно. Не очакваме детето да прескочи всички стъпала наведнъж. Например, ако детето се страхува да говори пред група: Първо казва името си пред психолога. След това казва какво обича. След това отговаря на въпрос. След това разказва нещо пред двама души. И постепенно стига до говорене пред малка група. Това е много по-щадящ подход от: „Хайде, кажи го пред всички.“
 
9. Техника – „Мога с помощ“
Това е изключително важно .
Понякога ние очакваме преходът да бъде: „Не мога“ → „Мога сам.“
Но между тези две състояния има още няколко важни стъпки.
Първата е: „Мога с помощ.“ След това: „Мога с малко помощ.“ И постепенно: „Мога сам.“
Това е много по-реалистичен път към самостоятелността.
 
10. Постепенно намаляване на помощта
Тук идва и следващият важен принцип. Ако детето не може да изпълни задача, ние му помагаме. Но трябва да внимаваме помощта да не се превърне в постоянна зависимост.
Например: Първия път правим задачата заедно. Втория път показваме. След това само подсказваме. След това наблюдаваме.
Накрая детето изпълнява самостоятелно. Целта не е: „Аз да помогна на детето да изпълни задачата.“
Целта е: „Да помогна на детето постепенно да се научи да я изпълнява само.“
 
11. Техника – „Моите силни страни“
При работа с деца с увреждания понякога разговорът неволно се концентрира върху дефицитите: Какво не може. Какво му е трудно. Какво трябва да развива. Какво трябва да коригираме. Затова е важно съзнателно да задаваме и другия въпрос:
„В какво е добро това дете?“  Това не означава да пренебрегнем трудностите.
Означава да изградим по-балансирана представа за детето.
 
12. Техника– „Моят вътрешен треньор“
Може да превърнем негативния вътрешен диалог в упражнение.
Имаме два гласа. Първият казва: „Не мога.“, „Много е трудно.“, „Ще сгреша.“
„Другите са по-добри.“
А вторият е гласът на вътрешния треньор: „Ще опитам.“, „Мога да направя първата стъпка.“, „Ако ми е трудно, мога да поискам помощ.“, „Мога да опитам още веднъж.“
Детето може да измисли име на своя вътрешен треньор – например „Смелият аз“ или „Аз мога“.
Когато се появи трудност, психологът може да попита:
„Какво би казал твоят вътрешен треньор сега?“
 
13. Какво е важно да избягваме?
Когато работим за увереност и мотивация, има няколко реакции, които могат неволно да имат обратен ефект. Не е полезно да казваме: „Няма нищо трудно.“
Ако за детето задачата е трудна, това обезценява преживяването му. Не е полезно да казваме: „Другите деца могат.“
Сравнението може да увеличи усещането за неуспех. Не е полезно да казваме: „Ти просто не искаш.“
Зад отказа може да има тревожност, умора, фрустрация, болка, неразбиране на инструкцията или страх от грешка. И не е полезно винаги да правим задачата вместо детето. Защото понякога нашето желание да помогнем може да намали възможността детето да бъде самостоятелно.
 
14. Какво можем да кажем вместо това?
Когато детето каже: „Не мога.“, вместо: „Можеш!“, можем да кажем: „Нека видим коя част можеш да направиш.“
Когато каже: „Много е трудно.“, вместо: „Не е трудно.“, можем да кажем: „Да, трудно е. Нека го разделим на малки стъпки.“
Когато каже: „Сгреших.“, можем да кажем: „Добре. Сега знаем какво да опитаме по различен начин.“
Когато каже: „Не искам.“, можем да попитаме: „Кое ще ти помогне да започнеш?“
А когато каже: „Аз не мога като другите.“, можем да отговорим:
„Нека не сравняваме. Нека видим какво можеш ти и коя е следващата ти стъпка.“
 
15. От „Не мога“ към „Ще опитам“
Ако трябва да обобщим целия процес, можем да го представим като една стълбичка:
„Не мога.“-  „Ще пробвам с помощ.“- „Мога с малко помощ.“- „Мога сам.“- „Мога да опитам отново, дори когато сгреша.“- „Мога да помогна и на друг.“
Последната стъпка е особено ценна.
Когато детето, което дълго време е било в позицията на човек, който получава помощ, стигне до: „Аз мога да помогна на някого“, то вече не се преживява само като човек с потребности. То преживява себе си като човек със способности и принос.
 
Заключение
Работата с деца с ни учи, че развитието невинаги се измерва само с големи и видими резултати. Понякога резултатът е детето, което за първи път изчаква реда си.
Понякога е детето, което за първи път отказва да се откаже. Понякога е детето, което вместо да каже: „Не мога“ казва: „Помогни ми.“ А понякога най-големият успех е само: „Ще опитам.“
Нашата задача не е да убедим детето, че може всичко. Това не би било реалистично.
Нашата задача е да му помогнем да открие: какво може, какво все още не може, каква подкрепа му е необходима и най-вече – че трудността не означава невъзможност. Защото увереността не се изгражда за един ден. Тя се изгражда от много малки преживявания: „Опитах.“, „Получих се.“, „Справих се.“, „Мога.“
И когато следващия път детето отново застане пред трудна задача, може би няма да каже: „Не мога.“ Може би ще каже: „Добре… ще опитам.“
И точно там започва промяната.
 
Материалът е подготвен от Жаклин Маринчева, психолог в ЦКОДУХЗ-Сливен по материали от Internet.