Рехабилитация при Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD)
Синдромът на дефицит на вниманието/хиперактивност (СДВХ) е разстройство, характеризиращо се с продължителен модел на невнимание и/или хиперактивност и импулсивност, който пречи на функционирането или развитието.
Невниманието и хиперактивността/импулсивността са основните поведенчески прояви на СДВХ. Някои хора със СДВХ имат проблеми само с едно от тези поведения, докато при други се наблюдават както невнимание, така и хиперактивност и импулсивност. Повечето деца имат комбинирания тип СДВХ.
В предучилищна възраст най-често срещаният симптом на ADHD е хиперактивността.
Точните причини за СДВХ остават неизвестни. Анализи показват, че разстройството е предимно генетично, с наследственост между 70% и 80% като рисковите фактори се натрупват. Факторите на средата, които повишават риска, не са свързани със социални или семейни условия; те действат най-често в пренаталния и ранния следродилен период. Най-значимите фактори на средата въздействат през ранната бременност. В някои случаи СДВХ може да бъде провокиран от конкретни събития, като травматично мозъчно увреждане, излагане на токсични вещества по време на бременност, значителни генетични мутации или тежка ранна депривация.
Препоръките за лечение са разнообразни и обикновено включват комбинация от медикаменти, психотерапия и промени в начина на живот.
Британските насоки препоръчват като първа стъпка интервенции в средата и психообразование за пациента и близките му. При персистиращи симптоми могат да се приложат обучение на родители, медикаменти или психотерапия, в зависимост от възрастта
СДВХ често се съчетава с други психиатрични и невроразвитийни състояния. При децата коморбидността се наблюдава в приблизително две трети от случаите. Сред най-честите съпътстващи разстройства са други нарушения на невроразвитието. Разстройствата от аутистичния спектър (РАС) се срещат при около 21% от хората със СДВХ и засягат социалните умения, комуникацията, поведението и интересите. Двете състояния могат да бъдат диагностицирани едновременно.
Рехабилитацията има допълваща роля в комплексния терапевтичен подход. Основното място заема кинезитерапията, като при необходимост се включват релаксиращи упражнения, дихателни техники, лечебен/релаксиращ масаж и подходящи физиотерапевтични методики.
Основната цел на рехабилитацията е регулиране и структуриране на двигателната активност, намаляване на прекомерното мускулно и нервно-психическо напрежение и подобряване на двигателния контрол, координацията, баланса, концентрацията и саморегулацията.
Цели се подобряване на общата и фината моторика, зрително-моторната координация, пространствената ориентация и способността за следване на инструкции. Важно е пациентът да се обучи да контролира темпото и силата на движенията, да редува активност с почивка.
Цел е също развитие на способността за отпускане, намаляване на мускулното напрежение и изграждане на спокойни и контролирани движения.
Кинезитерапията с основният компонент на рехабилитационната програма. Подбират се упражнения, които са съобразени с възрастта, функционалното състояние и индивидуалните възможности на пациента. Включват се координационни упражнения ходене по линия и определена траектория, кръстосани движения, едновременно или последователно движение на горни и долни крайници, упражнения с промяна на посоката и темпото и изпълнение на движения по зададен ритъм,упражнения за контрол на силата и инерцията.
Прилагат се упражнения за баланс и равновесие -стоеж на един крак, ходене по линия, пренасяне на тежестта от единия към другия крак, достигане до предмет от различни изходни положения и подходящи упражнения върху нестабилна повърхност при осигурена безопасност.
Особено полезни са упражненията, които съчетават двигателна активност и концентрация.
Пациентът изпълнява определено движение в отговор на сигнал, спира при дадена команда или променя движението според зададено правило. Например: „зелено- ходене, жълто- бавно ходене, червено- спиране". По този начин се тренират вниманието, реакцията, инхибиторния контрол и саморегулацията.
Могат да се включват и упражнения, при които пациентът трябва да запомни и изпълни последователност от движения, да следва две или повече последователни инструкции, да брои по време на движение или да изпълнява двигателна задача според цвят, звук или друг сигнал.
В края на заниманието се включват бавни, плавни и координирани упражнения, чрез които пациентът постепенно преминава от активност към спокойно състояние. Подходящи са бавно повдигане и спускане на ръцете, плавни кръгови движения в раменните стави, бавни наклони на трупа, плавно пренасяне на тежестта между двата крака, бавно ходене с постепенно намаляване на темпото, координирани движения на горни и долни крайници и леки упражнения за разтягане.
Движенията трябва да бъдат ритмични, плавни, без резки преходи и съобразени с дишането.
Дихателни и релаксиращи методики.
Прилагат се спокойни дихателни упражнения, при които се насърчава бавно вдишване през носа и спокойно издишване, без форсиране и задържане на дъха. Подходящи са още упражнения за осъзнаване и отпускане на отделни мускулни групи, прогресивна мускулна релаксация, леки стречинг упражнения и упражнения за осъзнаване на телесното напрежение.
Релаксиращият масаж се използва като допълващ метод за намаляване на мускулното напрежение и подпомагане на общата релаксация. Използват се предимно плавни и ритмични похвати.
Рехабилитацията при хиперактивност представлява комплексен и индивидуализиран подход, в който основно място заема кинезитерапията.
Материалът е подготвен от Аммар Махмут, физиотерапевт в ЦКОДУХЗ-Сливен